В скорошен епизод на подкаста JRE Джо Роугън обясни защо смята, че джиу-джицу предлага по-добра подготовка за самоотбрана отколкото бойните изкуства, базирани на страйкинг.
Роугън и Андрю Хуберман обсъдиха страха, способността да останеш спокоен под напрежение и как различните бойни дисциплини подготвят нервната система за хаотични ситуации.
Роугън, коментатор на бойни изкуства и черен колан по джиу-джицу, твърди, че основната разлика се състои в това как всяка дисциплина те подготвя за реално насилие, без същата дългосрочна цена за здравето на мозъка.
„Смятам, че джиу-джицу е най-добрият вариант“
Според Роугън едно от основните предимства на джиу-джицу е възможността да тренираш много интензивно с партньор, който оказва съпротива, без тренировката да включва повтарящи се удари в главата.
„Смятам, че джиу-джицу е най-добрият вариант, защото въпреки че винаги има риск от нараняване в джиу-джицу, не те удрят през цялото време, така че можеш да тренираш много интензивно.“
Той обяснява, че граплърите могат да достигнат до тренировки с максимална интензивност дори и с приятелите си:
„Практически, отиваш на максимума.
Така се учиш да останеш спокоен и същевременно се чувстваш много комфортно в ситуации, в които някой отива на максимума.“
Как джиу-джицу те подготвя за хаос
Роугън смята, че този навик да имаш партньор, който оказва реална съпротива, може да има пряка връзка със ситуациите на самоотбрана.
В реална конфронтация противникът няма да спре след просто докосване и няма да спазва предварително установена хореография.
Роугън сравни тази ситуация с трениращ, който се подготвя изключително в спаринг тип пойнт карате:
„Ако си човек, който прави само спаринг по пойнт карате, където само се докосвате и после спирате, и в даден момент попаднеш в луда сбиване в бар, където някой започва да те удря с пълна сила и хвърля широки, диви удари, възможно е да изпаднеш в паника, защото не си свикнал с този сценарий.“
Вместо това, казва Роугън:
„Един практикуващ джиу-джицу е свикнал с някого, който отива на максимума.“
Неговата идея е, че многократното излагане на натиск и реална съпротива може да помогне на трениращия да контролира реакцията си, когато ситуацията стане хаотична.
Цената на тежкия спаринг в спортовете със страйкинг
Роугън говори директно и за компромиса, който вижда в тренировките по страйкинг.
„Ако наистина искаш да се научиш да се биеш чрез страйкинг, ще бъдеш удрян. Ще бъдеш удрян много, ти също ще удряш хора много и ще влезете във война един с друг. Това е много опасно и много лошо за мозъка.“
От негова гледна точка, това е една от важните разлики спрямо джиу-джицу.
В граплинга, трениращият може да се предаде чрез тап, когато е хванат в завършваща техника, което позволява незабавно прекратяване на действието и намаляване на риска от сериозно нараняване.
„В джиу-джицу изчезва този страх от мозъчни травми.
А страхът от много сериозни наранявания е значително намален чрез тап и тренировките с добри партньори.“
Страхът и спокойствието под напрежение
За Роугън самоотбраната не означава само да знаеш техники. Важен елемент е как реагираш, когато се появи страхът.
Тренировката с партньор, който оказва съпротива, може да те научи да функционираш, докато си уморен, хванат в трудна позиция или подложен на постоянен физически натиск.
Този опит може да направи усещането за хаос и напрежение по-малко непознато, когато възникне неочаквана ситуация.
Аргументът на Роугън не е, че джиу-джицу напълно елиминира риска от нараняване. Напротив, той подчертава, че все още има рискове, но смята, че възможността да се контролира интензивността и да се спре действието чрез тап позволява много интензивна тренировка без същото ниво на повтарящи се удари в главата, свързани с тежкия страйкинг спаринг.
